През ноември миналата година, в рамките на своя проект за застъпничество в полза на семействата, „АТД Четвърти свят“ проведе в покрайнините на Париж конференция, озаглавена „Да построим бъде без бедност за децата: родителите и обществото заедно“. По време на конференцията, Бриджит Жабоурек, доброволец на организацията, говори от името на изследователския екип по проекта. Тя разказа, че в разговорите с хора, които живеят в бедност в различни европейски страни, темата за интервенциите на системата за закрила на детето присъства почти постоянно. Очевидният страх, с който се говори по тази тема, тя интерпретира като вид колективна травма от раздялата с децата, която се предава от поколение на поколение заедно с уязвимостта. Въздействието на тази неразрешена травма често спира родителите, които срещат трудности в отглеждането на децата си, да търсят и да приемат помощ за справянето с тези трудности. От страх, че думите им ще бъдат разбрани грешно и използвани срещу тях от една разполагаща с много власт система за закрила като доказателство, че не се справят с родителската си роля, родителите не говорят за тези трудности. Така проблемите на родителството, асоциирани с бедността, остават невидими.

В месеците след конференцията често мислех за тези аргументи и как те се свързват с реалността от работата на системата за закрила на детето в България, която познавам като изследовател от работа си в Ноу-хау център за алтернативни грижи за деца, Нов Български Университет. На пръв поглед изглежда, че ситуацията в България е съвсем различна от тази, представена на конференцията през ноември във Франция. Дали обаче e така?

Защо се разделят децата и родителите в България?

Историята на системата за закрила на детето в България е сравнително кратка. Тя започва едва преди около 20 години с въвеждането на модел за закрила, който заимства различни елементи от добре-установените западно-европейски такива модели, най-вече – от великобританския. Ние знаем, че в момента тези модел се преосмислят именно в държавите, където съществуват от най-дълго, на базата на натрупани данни от академични изследвания и във връзка с редица проблеми, осветлени от опита на активисти, родители и деца с травматичен опит от досега си със системите за закрила. Междувременно, българската система все още среща предизвикателства да отвори нужното пространство за фундаментално значими за функционирането ѝ теми като насилието и злоупотребата с деца и професионалните интервенции с деца и семейства от полето на социалната работа.

Тази млада българска система за закрила на детето обаче е наследила много от миналото. Нейното наследство е една добре работеща, разгърната на тероиторията на цялата страна система от големи специализирани институции за детска грижа, които в продължение на над 50 години (преди въвеждането на новия модел за закрила на детето) са давали един-единствен универсален отговор на всички проблеми на семействата в отглеждането на децата: настаняване на детето в институция. Идеологията зад тези институционална система е, че детето получава по-добра грижа и житейски перспективи в държавна институцията отколкото в семейството си. Сега почти всички стари институции за детска грижа в страната за закрити, но убеждението, че в редица случаи детето действително получава по-добра грижа от държавата отколкото от родителите все още съществува. В изследователската работа на Ноу-хау центъра за алтернативна грижа за деца се натъкваме на това убеждение като устойчива нагласа в обществото, понякога все още на професионалистите, а доста често и на самите родители¹.

Тази нагласа, наследство от друг политически климат, продължава да влияе на решенията, които родителите в уязвими ситуации вземат днес. В изследователската си работа, ние често срещаме например родители, които смятат, че настаняването в дом е добра възможност за техните деца, когато условията за живот, които те могат да им предложат, не са добри; най-често – когато семейството живее в нищета. Когато решението за раздяла на децата от семействата в крайна сметка е взето от органите за закрила на детето, родителите често приемат, че вината е тяхна. Така раздялата се приема като справедливо наказание за родителите за несправянето с житейските им проблеми, а за детето – „така е най-добре“. Тези нагласи вероятно са основната причината за пресечните точки между живота в бедност, предизвикателствата пред родителството, свързани с този живот, и настаняването за деца в алтернативна грижа в България да се отделя толкова малко внимание.

Има обаче, както ми се струва, и друга, макар и по-формална причина връзката между тези феномени да остава невидима.

С какви проблеми всъщност работи системата за закрила на детето в България?

В неделечното миналото, без система за закрила на детето и при съвсем различен обществен дневен ред и доминираща идеология, темите за насилието, неглижирането на деца, родителския капацитет не са били причина за настаняване на деца в институции за грижа. Причините децата да попадат в домове са били свързани по-скоро с особености на житейските ситуации и трудности на семействата като най-често самите родители са се обръщали към институциите, които са възприемали като форма на подкрепа. Проблемите, които са мотивирали такива настанявания, са били липса на възможности за грижа за дете с увреждане или други комплексни нужди вкъщи например или просто убеждението, че адекватна грижа за дете с увреждане може да полага само в институция; сериозно заболяване на възрастен или другото дете в семейството, което изисква допълнителни грижи за него; липса на партньор или подкрепа от разширеното семейство за отглеждане на дете; липса на място за фиксирано място за живеене и устойчива заетост; няколко от тези фактори заедно или всичко останало, което се асоциира с живота в бедност.

И макар в последните 20 години системата за закрила на детето в България постепенно да въвежда новите специфични теми за риска, насилието, неглижирането и др. като аргументи и инструменти в работа си по модела за закрила, заимстван на западноевропейските страни, житейските проблеми на семействата не са се променили чак толкова. Страната ни все още една от най-бедните в Европейския съюз с 1 от 3 деца, живеещо в риск от бедност или социално изключване².

От изследванията, които правим в България, знаем, че раздялата на децата и семействата в момента най-често е резултат от натрупването на множество фактори, които правят средата за отглеждане на децата „високорискова“ (по терминологията на системата за закрила на детето). Такива фактори са лоши условия за живот; социална изолация; липса на жилище и стабилни доходи; влошени семейна динамика между родителите и в разширеното семейство, вкл. раздяла, конфликти, домашно насилие; здравни, вкл. психично-здравни проблеми при децата и родителите, зависимости и др. Особено важно е, че ние откриване, че независимост дали става дума за изоставяне на дете по волята на родителите или за извеждане на децата от семейството по инициатива на органите за закрила, факторът с най-голяма тежест при вземането на решението за раздялата е бедността. Бедността никога не е причина за раздяла сама по себе си, а се свързва с поне един друг значим фактор: напр. бедност и увреждане; бедност и зависимост. Тези други фактори сами по себе си невинаги водят до решение за радяла, но в комбинация с бедността – най-често да, затова и именно нея разглеждаме като ключовия фактор.³

На този фон, в социални доклади и анализи на системата за закрила се говори формално с термини като „неглижиране“ и „социално занемаряване“ на деца; „нисък родителски капацитет“ и „безотговорно родителско поведение“, но не и за бедността и маргинализация, които са основните характеристики на социалната реалност на семействата, с които тази система работи. Без да нарича проблемите с истинските им имена, система за закрила избягва разговора за техния комплексен характер и значително допринася за невидимостта им.

Каква е перспективата?

На конференцията споделих с участниците, че фактът, че българската система за закрила все още е сравнително млада и не се е установила напълно в своите теми и поле на работа, може би има и предимства. „Приемете това като възможност!“ ми каза един от родителите активисти от Великобритания. Но какво означава това?

Системата за закрила на детето в България работи в социална среда, в която (за съжаление) чувствителността към насилието над деца все още е ниска. Редица изследвания констатират нуждата от повишаване на осведомеността по тази тема, както и сериозните трудности, които система за закрила среща в работата си във връзка с тази ниска чувствителност.⁴ Истината е, че и заради това системата не се намества толкова често и толкова директно в живота на семействата, колкото това правят западно-европейските системи за закрила. Като изследователи знаем, че когато все пак системата се намесва, причините за раздяла на децата и родителите по-рядко са свързани със ситуации на насилие, и много по-често – с проблеми на семействата, свързани с бедността и маргинализацията. Непрофесионално и неетично е тези проблеми да се третират като проблеми от полето на насилието и това именно е пътят, по който системата за закрила не трябва да крачи уверено напред. Утвърдените нагласи за алтернативната грижа като „по-добра възможност за децата“ и склонността на родителите да поемат вината и да смятат раздялата с децата им за справедлива развръзка прави истинските проблеми невидими. Оттам и вървенето по този път става опасно лесно.

Това, че България все още е по-скоро в началото на пътя, е възможност за установяване на ефективна и справедлива система за закрила. То е възможност за учене от чуждия опит, възможност за избягване на капани и грешки, възможност да се стимулира партньорството с родителите, които се борят с бедността и житейските проблеми, вместо да се насърчава културата на изключване и „родителската вина“. Крайната цел на това е, разбира се, семействата да остават заедно, а отворената възможност пред нашата страна е осъзнато и уверено да насърчава развитието на съпричастност и участие по пътя към повишаването на чувствителността към насилието над деца и изграждането на добри родителските умения.

1. НХЦ, 2021. Българската деинституционализация – провал или успех? Резюме на резултати от национално изследване на процеса, проведено в периода 2020-2021 г. https://knowhowcentre.nbu.bg/balgarskata-deinstitucionalizacia-proval-ili-uspeh/
2. УНИЦЕФ, 2022. Не/равно детство: Цялостен анализ на детската бедност и социалното изключване в България. https://www.unicef.org/bulgaria/media/12436/file
3. НХЦ, 2024. Причините за раздяла на децата и семействата в България анализират в ново изследване Ноу-хау центърът и Коалиция „Детство 2025“. https://knowhowcentre.nbu.bg/prichinite-za-razdiala-na-decata-i-semeystvata-v-balgaria/
4. УНИЦЕФ, 2021. Изследване на насилието над деца в България. https://www.unicef.org/bulgaria/media/10246/file